БЪЛГАРСКИ РЕПУБЛИКАНСКИ ИНСТИТУТ

ОТВОРЕНА ПЛАТФОРМА ЗА ЧЕСТНО И СПРАВЕДЛИВО УПРАВЛЕНИЕ

Голяма или малка държава? Отговорът е силна държава.

georgi-vasilev-republica-bg

ГЕОРГИ ВАСИЛЕВ*

„Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа“
Аристотел

Понятието „свобода” е една от онези ключови думи, които използваме много често, но чиято дефиниция е толкова трудна.
На тази мисъл ме наведе проведената наскоро кръгла маса: „Състоянието на публичните финанси – проблеми и решения“. Тя събра титулувани представители на българската икономическа мисъл, които представиха своите виждания за ролята на държавата в икономиката и обществените отношения. Интересна и емоционална дискусия. Чуха се мнения, покриващи целия спектър на идеологически концепции – от типично леви позиции до типично десни.
Икономистите с ляво мислене подчертаваха значението на държавата като инструмент за поддържане на баланс и справедливост в обществото. Както и поставянето на човека и неговите интереси като основен критерий за оценка на икономическата дейност. Аргумент им бяха примерите на обществено противопоставяне на „богати“ срещу бедни“ и свързаните с това политически конфликти и социална нестабилност. Според тях, една по-голяма държава може чрез преразпределение на обществените ресурси да създава условия за справедливост и социален мир.
Дясно-мислещите подчертаваха негативните въздействия на една държава, която ползвайки се от своя монопол върху насилието, може да оказва натиск върху свободата на индивида като икономически субект и като гражданин. От което следва нерационално и неефективно разпределение на обществените ресурси, потискане на предприeмчивите и способните, ограничаване на тяхната свободна изява, потискане на иновациите. Аргументите за тезата им бяха във високата степен на корелация между „икономическата свобода“ и икономическото развитие на обществата от така наречените „развити страни“.
Бях модератор на тази дискусия и това ме застави да търся общото между двата типа мислене, за да стигнем заедно до определени изводи, които и да залегнат в основата на политическата философия на новата партия „Република БГ”. Парадоксално, но изразените позиции нямаха много допирни точки. Тезите в дискусията засягаха близки, сродни, но различни аспекти на обществено-икономическата реалност. Което ми даде повод да си задам въпроса: Може ли дясното да търси справедливост, а лявото ефективност?
Въпросът ме върна към концепцията за ролята на институциите в развитието на едно общество, като предопределящи посоката и нивото му на „цивилизованост“. Както и към мисълта на френския социолог от началото на ХХ век Емил Дуркхейм, наричан често баща на съвременната социология, че „свободата сама по себе си е продукт на регулация“. Той казва: „Аз мога да бъда свободен само до степен, доколкото на другите им е забранено да се възползват от тяхното физическо, икономическо или някакво друго превъзходство в ущърб на моята свобода“.
И така стигаме до трудната дефиниция на понятието „свобода”.
Библията съдържа не по-малко от 70 текста за свободата. Общото във всички е темата за липсата на свободната воля на хората. Свободата е представена като дар или акт от страна на Бог. Няма никакво място за инидивидуален избор, самостоятелно решение или лично предпочитание. Човек е свободен дотолкова, доколкото изпълява божиите заповеди. Напразно ще търсите старозаветен библейски герой, който да разсъждава над собствената си съдба, да търси варианти на решения и след това да пристъпва към изпълнение на план за действие. Господ дава указание на Авраам да принесе в жертва своя син Исак и той без да се замисля се отправя на път да изпълни божията воля. И така векове наред, поколение след поколение обществото възпроизвежда сложилия се ред. Бедните си остават бедни, богатите – богати. И ако има обществени промени, те се инициират и привеждат в изпълнение от властимащите.
И така до 1215 г., когато няколко разбунтували се английски феодали не заставят своя крал да им гарантира в писмен документ, придобил известност като Магна Харта (Magna Carta), че ще бъдат защитени от негови своеволия спрямо тях. „Никой свободен човек не може да бъде залавян и затварян, или да му бъдат отнемани правата или собствеността, или да бъде поставян извън закона или заточаван, или да му бъде отнемано общественото положение. Нито пък Ние или някои изпратен от Нас ще употребява сила срещу него, освен ако не е отсъдено законно от неговите равностоящи или според местния закон.“
Тук свободата се явява един вид концесия от страна на „по божията воля крал” на Англия. Началото е все пак поставено, макар да минават столетия преди Френската революция да провъзгласи демократичната Декларация за Правата на Човека през 1789. Този документ е кулминацията на интелектуалните търсения на Джон Лок, Барух Спиноза, Франсис Бейкон, Монтескьо, Жан-Жак Русо и редица други философи и общественици от епохата на европейския Ренесанс.
Карл Маркс довежда концептуалното осмисляне на свободата до противоположната екстремна точка, заявявайки през 1845 г. в „11 тезиси на Фойербах”, че „философите само са обяснявали света, по различни начини, задачата е той да се промени”. Нищо вече не стои на пътя на свободната воля на човечеството и неговият водещ авангард, световният пролетариат, да изгради общество на пълна свобода. Световната революция като продукт на класовата борба ще доведе с необходимост до свободно общество на благоденствието, като на първо време човечеството се освобождава от робуването на института на частната собственост.
Парадоксално или не, но както в „консервативната“ теза на божественото освобождаване, така и в „революционната“ теза на човечеството като движеща сила, не намираме дефиниция на понятието „свобода” като отделно съществуваща реалност. Тя винаги цели премахване на някакво априори съществуващо ограничение, независимо дали става въпрос за освобождение от робство, от произвол, от частна собственост или от социална традиция. Което ми дава основание да мисля за „свободата“ като нормативен феномен. С други думи тя дефинира замяната на една норма на поведение с друга, при което се осъществява постепенно прехвърляне на отговорността за обществените дела от вън, от Бог, навътре, към човека.
И доколкото нормите, свързани със свободата, уреждат общественото устройство, то тези норми са от морален, от нравствен характер. В обобщение свободата е морална категория, която определя кой носи отговорност за това в какво състояние се намира обществото и в рамките на какви норми то функционира.
Сега да видим какво е общото между темата за свободата и диспута за голяма или малка държава. Връзката е директна. И защитниците на голямата държава, и тези на малката държава аргументират своите виждания как да се осигури по-висока степен на свобода на членовете на едно общество. Само че, ляво-мислещите се интересуват основно от свободата от материалната зависимост, свободата от бедност и несигурност, докато дясно-мислещите се концентрират основно върху въпроса за свободата от фактори, ограничаващи възможностите за индивидуална изява.
А как да се постигне това? За левите – като се използва мощно и повсевместно държавната машина, а за десните – като се ограничи дейността на държавата до ролята на „нощен пазач“. Консервативно-мислещите абсолютизират значението на установените норми и особено на тези норми, които според тях имат обективен, божествен характер и така искат да гарантират свобода от допускане на грешки. А либералите отхвърлят всяка идея за възможно ограничение на индивидуалната мисъл или действие, търсейки свобода от застой и деградация. Драмата е, че едните и другите абсолютизират своите идеи, превръщайки ги в догми, и така пропускат шанса за обществено ползотворно сътрудничество.
Да минем от абстрактното към конкретното. Приемайки тезата за свободата като морално-нормативна категория, а не като политически лозунг, имаме на разположение мощна методология за обяснение на ставащото в съвременния политически живот в България, а и в света.
През февруари българските граждани протестираха, защото бяха поставени в състояние да не могат да си плащат сметките за ток. Но те са лишени от възможността да определят своето икономическо положение, тъй като не те, а други вземат решенията за устройството и функционирането на българската енергийна система. Те не определят и бюджета и начините за неговото изразходване. Така техните искания са както леви, защото търсят свобода от мизерията, така и десни, защото протестират против ограничената им възможност за влияние върху икономическите решения.
Морално-нормативната интерпретация на свободата ни дава възможност по-адекватно да оценим и да приемем позиция по такива разностранни въпроси като глобализацията и нейните ефекти върху различните общества, масовата приватизация и влиянието й върху икономическата система, пенсионната реформа и начините за нейното решаване, енергетиката и нейното подчинение на тясно-групови интереси, проблемите на здравеопазването и образованието, и общественото недоволство от тях, и много други.
Ако се даде „неограничена“ свобода, тоест ако се премахнат съществуващите ограничения, но без да се дефинират новите норми или лимити на поведение, една страна, намираща се в изначално по-силна позиция, ще усили с по-голяма вероятност своето предимство пред другата, която е по-слаба. „Богатите стават по-богати, а бедните по-бедни” и „Пари при пари отиват”, са два популярни израза, които описват подобна ситуация на разговорен език.
При глобализацията, с еднократен акт на промяна на установените със закони режими на движението на стоки, услуги, капитал и работна ръка, страните с по–ниско ниво на производителност претърпяват процес на декапитализация на своите производствени активи под влияние на глобалната конкуренция. Нобеловият лауреат от 1977 г. шведският икономист Бертил Олин внася нов аспект в Рикардовата теория за „сравнителното преимущество“. Той посочва значението на капитала спрямо единица работна сила като предопределящо за нивото на възнаграждения или по-общо на жизнения стандарт в страните с по-висока капитализация.
Така „свободната търговия“ може да донесе преимущества на едни, а на по-слабите – влошаване на жизнения стандарт. Чуждестранните инвестиции са едно възможно решение за компенсация, но все пак те си остават чуждестранни, тоест освен максимализиране на своята печалба, те нямат ангажимент спрямо политическото, социалното или екологичното развитие на приемащата страна освен спазването на законите, такива каквито са. Ако цитираме Илф и Петров „спасяването на давещите се е дело на самите давещи се“, тоест всяко общество е отговорно само за нивото на своето икономическо развитие и просперитет.
Един от митовете на прехода към пазарно стопанство в бившите соцстрани е масовата приватизация, като ефективно средство за създаване на конкурентна и развита икономика. Щом държавата е неефективен стопанин, то юридическият акт на предаване на правото на собственост в частни ръце би трябвало да доведе до ефективно управление на приватизираните активи. Само че капитализъм без капиталисти и без реално действащи институции на развито пазарно стопанство няма как да се получи от само себе си.
Предоставената с акта на приватизация свобода да се разполагаш с предоставените производствени активи без едновременно определяне на нови правила на действие, които да поощряват предприемчивите и обществено полезните собственици и да наказват и реално ограничават корумпираните и мошениците, води по-скоро до разхищение на обществен капитал и до упадък. Ако си получил милионни активи, но реално платената цена е равна на раздадените подкупи или уговорки за делене на печалбата с тези, които са приели решението за приватизация, то естествена е мотивацията да нарежеш машините на скрап, да си купиш бентли и да демонстрираш екстравагантен стил на живот. А загубените работни места и тоталното обезлюдяване на българските градове и села е ничия грижа.
Проблемите на пенсионната система, образованието и здравеопазването дават ярки примери на често използваното от икономистите, особено напоследък, понятие „морален риск“. Моралният риск описва ситуация, когато някой в позиция на власт и с право да взима решения, се чувства „свободен“ да приема всяко решение, което му дава някакво моментно преимущество, но последиците от това решение се понасят от друг. Така един политик, неограничаван в своята свобода на действие може да ангажира бюджета с повишаване на пенсиите без осигурен финансов ресурс за това. Популярността на политика, която е неговият хляб, сигурно ще се повиши, но сметката ще плащат всички данъкоплатци без значение дали получават пенсия или не.
Такъв политик може да влезе в ролята на борец за хуманност и да изисква неограничено и безплатно лечение и лекарства за всички възможни и невъзможни заболявания и пациенти. Само че това по-скоро ще повиши продажбите на доставчиците на медицинско оборудване и лекарства без задължително да повиши общото здравно ниво на нацията. По същия начин могат да се предприемат перманентни реформи в образованието, водещи не до подобряване на образоваността и добра подготовка на подрастващото поколение за активен и ползотворен обществен живот, а до постоянно преиздаване на учебници с некачествено съдържание.
Приватизацията на печалбите и социализацията на разходите е характерно състояние на общество със слаба държавност. Общество, което не е в състояние да изгради институции, които да гарантират равнопоставеност на всички свои членове в реализацията на цивизованите норми на свобода, е обречено да бъде плячка на бруталните и неморалните. Оцеляването на най-приспособените не е норма нито в съвременното разбиране на биологичното развитие, а още по-малко в моралното разбиране на съвременното цивиловано общество.
Какъв е изводът?
Актуалният проблем, който българското общество търси да разреши не е дали държавата да е голяма или малка. Актуалният проблем е в търсенето на начин изграждане на силна държава. Силна държава означава адекватни и ефективни обществени институции, които могат и осигуряват условия за просперитет, сигурност и перспективност на българското общество. Силна държава означава, че прокламираните в Конституцията свободи ще могат ефективно да бъдат ползвани от всички български граждани, а ако някой ги наруши, то той ще бъде безкомпромисно изолиран и санкциониран.

Някои примери за силна държава:

Държавната власт не е нищо друго освен инструмент на обществото за решаване и изпълнение на цели и задачи от общ интерес. Само законодателната власт дефинира целите и задачите на обществото, а не държавният апарат или някакви извънпарламентарни групи на влияние.

Държавният бюджет се разходва целево за достигане на поставените от законодателя цели, а не за да се поддържа неефективна и тромава бюрокрация или като източник за корупционно обогатяване.

Законите отговарят на теста за регулативна ефективност. Не се регулират обществени отношения, ако тези отношения не създават възможности за конфликтни ситуации, които не могат да бъдат разрешавани с друго освен чрез държавната власт.

Държавните служители, които ангажират със своите решения и действия държавата, носят лична отговорност за тях, а не се прикриват зад колективна безотговорност. Не е допустимо в силна държава един да взема решенията, а друг да носи последствията.

Силната държава преследва и поддържа дългосрочна стратегия за развитие на образователно, културно, научно, здравно, инфраструктурно, защитно ниво на обществото и ефективно мобилизира необходимите интелектуални, финансови, човешки и материални ресурси за осъществяването й.

Силната държава създава условия за живеене заедно на всички свои граждани независимо от техните етнически, религиозни, материални, интелектуални различия и предпочитания при спазване на върховенството на закона.

Законодателният процес протича с предварителна широка и информирана дискусия по проблемите, предлагани за регулиране, без да се позволява налагането на частни интереси, които нарушават принципа на справедливостта.

Гражданите имат също право на законодателна инициатива.

Разделението на законодателната, изпълнителната и съдебната власт е реално и действащо правило, като не се създават алтернативни центрове на власт.

Властта е легитимна и неоспорвана нито от мнозинство, нито от малцинство в обществото.

Съдебната власт е независима от партизанско влияние, но е подчинена на закона и принципа на справедливостта.

Всеки акт на държавната власт може да бъде контролиран и оспорен по съдебен ред, ако е нарушен принципът на върховенство на закона.

Институциите на държавата нямат привилигеровано положение спрямо институциите на гражданското общество. Всички са равни пред закона.

Представителите на държавната власт в международните отношения не са пасивни получатели на чужди решения, а активно и с ясно зададени цели и задачи отстояват националните интереси.

Не се допуска народните представители да гласуват решения, които касаят техния непосредствен или бъдещ статут и привилегии като например депутатските възнаграждения, изборния процес, партийната система. Велико народно събрание или референдум са формите за минимализиране на този тип конфликт на интереси.

Силната държава защитава ефективно и повсевместно законните интереси на своите граждани независимо къде се намират, в страната или в чужбина.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Авторът е финансист, инвеститор, лидер на партия „Република БГ“.

Advertisements

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Information

This entry was posted on август 1, 2013 by .

Навигация

%d bloggers like this: