БЪЛГАРСКИ РЕПУБЛИКАНСКИ ИНСТИТУТ

ОТВОРЕНА ПЛАТФОРМА ЗА ЧЕСТНО И СПРАВЕДЛИВО УПРАВЛЕНИЕ

Защо са ни партиите?

автор: Георги Василев

„Каквото е в нашите сили да направим, е и в нашите сили да не го направим“
Аристотел

Vassillev

Ако се опитам да вляза в масовата емоционална реакция на отричане на партиите, която е на мода напоследък, ще се опитам да защитя партиите като необходимото зло. С тях е зле, но без тях е още по-зле. Или с други думи, партиите могат да предоставят ефективно средство за решение на текущите и перспективни обществени проблеми, но не е задължително, че ще го направят. Това зависи от много обстоятелства, сред които и историческата случайност, но в крайна сметка решаващото е отношението и решенията на гражданите относно тяхната политическа среда.

Статията е провокирана от въпрос на журналистка – чии интереси представлява новата партия Република БГ. На отговора: на цялото общество, журналистката реагира с възмущение, че такова нещо няма. Всяка партия, в нейното разбиране, представлява определени интереси.
Моето учудване беше не по-малко. Като управленец и финансист, не можех да си представя ролята на политическа партия като изразител на специфични интереси. Не е логично. След няколко дни размишления, стигнах до приемливо обяснение. И двамата бяхме прави, защото следвахме собствената си логика, на основата на нашите собствени представи за политика и обществена дейност.

Помогна ми социалният психолог проф. Джонатан Хайдт. В своята книга „Хипотеза на щастието“ той синтезира по прекрасен начин хилядолетния човешки опит и последните достижения на социалната и еволюистична психология, според които ние се ръководим в своите оценки и действия от нашите представи. Нашите представи за реалността не са същото нещо като самата реалност. Те са си нашите представи, които ние сме си изградили инстинктивно или в резултат на възпитание и образование. Но които ние сме готови със зъби и нокти да защитаваме като истината в последна инстанция. Така ни е създал процесът на еволюция на видовете.

Съзнателно или несъзнателно, журналистката явно е изградила своята представа за партиите от своя собствен емпиричен опит на партийно-политическата дейност в България и марксистко-ленинската концепция за борбата на класите. В тази концепция партиите са изразители на интересите на определени класи и чрез своята дейност се стремят да ги удовлетворят през овладяване на държавната власт по насилствен или по демократичен чрез избори начин.

Без да оспорвам реалността на такъв подход в съвременната политическа среда, не мога да не изразя силно съмнение в приемливостта на тази теза. Ако всеки преследва своите специфични интереси, без да се съобразява с интересите на други, то резултатът ще е с необходимост противостояние и разрушение. Историята изобилства с примери в това отношение. Някои трагични, за съжаление.
Моето разбиране се основава на необходимостта от сътрудничество. Само чрез сътрудничество индивидите могат да оцелеят и удовлетворят в максимално възможна степен своите потребности от прехрана, подслон и сигурност. А един път задоволили тези основни потребности, да имат възможност за търсене на удоволствие, смисъл и красота в живота.

Дарон Ачемоглу и Джеймс Робинсон в тяхната книга „Защото нациите се провалят: произход на властта, благоденствието и бедността“ стигат до епохалния извод, че създадените от хората политически и икономически институции са в основата на икономическия успех или съответно провала на едно общество. Тези публични институции, които дават възможност за широко обществено участие и сътрудничество в упражняване на властта дават възможността за просперитет и сигурност. Публични институции, които дават възможност за концентрация на власт и ресурси в ръцете на само една група, създават условия за мизерия и чувство за несправедливост.

Северна и Южна Корея в Азия, Ботсуана в Африка, Бразилия в Латинска Америка, Източна и Западна Германия са христоматийни демонстрации на тази теза. При едни и същи начални предпоставки и условия мобилизацията и канализирането на обществената енергия и способности води до радикално и бързо подобряване на просперитета и чувството за справедливост на обществото. И обратно, там където публичните институции не са каналите и инструментите за мобилизация на обществото за позитивно действие, цари апатия и регрес.

Това добре, но как да се постигне целта за широко обществено сътрудничество чрез публични институции, които способстват, а не възпрепятстват такова сътрудничество? Как да се стигне до тази цел при наличието на вече съществуващи институции, които функционират добре в бетониране на властта на малка, дори много малка част от обществото в реализация на своите собствени интереси в пренебрежение на интересите на останалото мнозинство. Всеки знае от своя емпиричен опит, а и историята е осеяна с примери, че степента на мобилизацията на обществено противодействие е обратно пропорционална на въвлечените в процеса участници.

Бунтът, уличният протест или насилственият преврат са реакциите на разделено и страдащо от остър дефицит на справедливост общество. Те създават предпоставка, но не водят с необходимост до позитивни промени към институционализирано широко обществено сътрудничество. Много по-често резултатът е замяната на един експлоататорски елит с друг при запазване на старата институционална рамка. Примерът на бунтовете на „Арабската пролет“ са ярка демонстрация как при липса на цялостна и последователна програма за промяна на публичните институции, подкрепена от широко мнозинство, обществото може дори да изпадне в продължителен период на анархия и безперспективност.

Това съвсем не означава, че протестът е безсмислен. Протестът придобива изключителна важност, когато се постави в по-широкия контекст на необходимост за промяна на публичните институции – от такива, които изключват към такива, които включват широко обществено взаимодействие и сътрудничество. Предполагам, че това е правилната интерпретация на култовата фраза на Джозеф Шумпетер за „творческото разрушение“ („creative destruction“).

И тук е отговорът за какво служат партиите. Те имат две основни задачи. Първата е да поставят цел и разработят програма за действие за промяна на публичните институции. Втората е да мобилизират активни съмишленици под тази програма и осигурят избор на техни представители, които чрез лостовете на държавната власт да реализират поставената цел. В рамките на втората задача е осигуряване на контрол на действията на партийните представители във властта в изпълнение на програмните предписания.

В този смисъл, същността на разбирането на партиите е управленско, а не класово-представително. Ако използваме съвременна метафора, партия е водачът на състезателен автомобил, който знае къде отива и следва указанията на своята навигационна система, за да стигне дотам. Моторът, шасито, съединителят, колелата са институциите, работещи в синхрон, за да осигурят успешното достигане на целта. А публиката са гражданите, които могат на следващите избори да изразят своето задоволство или възмущение от управлението и да поискат отстраняване на водача и неговата програма от политическото състезание.

Разбира се, от заявлението до резултата има много дълъг път. Метафората помага да разберем, а не да подменим реалността. Много ентусиасти за дейност в интерес на обществото като система за взаимодействие и сътрудничество, загубват своята невинност и първоначален ентусиазъм, когато се изправят пред неочакваните за тях реакции на широката публика. Недоверие, незнание, наивност, пасивност, егоизъм, лицемерие са само някои от отрицателните прояви, които като студен душ могат да охладят горещия плам за обществено полезна дейност.
Съвременната социална психология има своето обяснение за този на пръв поглед обезкуражителен феномен. Макар че импулсът за взаимопомощ и алтруизъм е генетично заложен във всички видове, живеещи в общество, то този импулс се градира в зависимост от степента на полза за отделния индивид. Колкото ползата за оцеляването на индивида е по-отдалечена, по-перспективна, толкова и ентусиазмът за взаимопомощ и сътрудничество намалява.

Забележете, намалява, а не изчезва. И тук е разковничето за оптимистична вяра в смисъла на ангажиране в обществена и партийна дейност. Положителни резултати могат да бъдат постигнати и се постигат, но не с магическа пръчка, а с последователна, системна работа по партийна програма и изграждане на партийна организация. Партийната организация е важна и за съхраняване и окуражаване на обществената дейност, но тя също така не може да просъществува дълго ако не се подхранва от наличието на идеи и програма, споделяна от мнозина. В сложната система на обществените отношения, историческите обстоятелства могат да ускорят, забавят или обезмислят определена партийна инициатива. Но такъв е животът!

Тезата за необходимостта и призив същевременно за активна обществена и партийна дейност, се подкрепя и от изводите на нашия сънародник, д-р Венелин Й. Ганев в излязлата му първоначално на английски книга „Плячкосването на държавата“. Основният му извод е съкрушителен. Държавните институции в България, оставени без ръководството на комунистическата партия, така както е съществувала до 1989, и без наличието на ефективни партийни алтернативи, готови и способни да осигурят новата им цел и програмно ръководство, стават лесна плячка на брутални и безскрупулни и по същество антиобществени елементи. При липсата на организирана обществена съпротива, плячкосването на обществените активи, а оттам и масовата мизерия са само на крачка.

Един път овладели инструментите на държавната власт, тези антиобществени елементи могат и използват целия познат от историята арсенал за влияние и манипулиране на обществото с цел оцеляване и съхранение на своите изключителни привилегии да експлоатират в преимуществено своя полза обществените ресурси.

Едно от най-мощните средства е контролът над законодателния процес. Закони се създават или модифицират с преимуществената цел на съхранение и укрепване на статуквото и монополните права на достъп и ползване на обществен ресурс. Законът за партиите е ярък пример. Формалните изисквания, процедури, начин на финансиране правят практически невъзможно или рестриктивно сложно появата на реален и силен партиен конкурент. И обратно – огромен ресурс и привилегии се предоставят на „партиите на властта“. Изборният процес е свободно прекрояван в зависимост от конюнктурните разбирания отново на властимащите как най-успешно да съхранят своята власт. Процесът е излишно сложен и непрозрачен с цел да може лесно да се манипулира.

Който държи властовия ресурс, естествено определя и условията на икономическа дейност. Действа в пълна степен олигархичното правило: „На нашите всичко, а за останалите – закон!“ Този принцип корумпира масово всички държавни институции, превръщайки администрацията в бюрокрация, във „власт на бюрото“ често във вреда на общественото благо и сигурност.

Друго не по-малко мощно средство е контролът и подчинението на средствата за масова комуникация. Който контролира средствата за масова комуникация, той има огромна възможност да влияе върху масовата осведоменост или неосведоменост относно политическата реалност и нейните процеси, а също и върху масовите представи за случващото се в политиката и икономиката и неговото възприемане. Който не знае, не разбира или има погрешни представи за политическата реалност, не може и да реагира адекватно в защита на своите дългосрочни и перспективни политически и икономически интереси.

Да не забравяме и „активните мероприятия“ за очерняне и дискредитиране на всеки, който дръзне да постави под въпрос правата на властимащите. Няма морална норма, която да възпре ненавистта към другомислещите, посмели да оспорят политическите привилегии.

Разбира се, индивидът в една сложна система, каквато е обществената, винаги намира начин за оцеляване и самосъхранение. Архетипният герой в тази пиеса е Андрешко, за който държавата е неприятел, от който трябва да защитава себе си и своите съселяни с дребни селски хитрости. С цената, разбира се, да е обречен да живее в мизерия и несигурност!

Проф. Паскал Перино формулира сходни тези в своето интервю пред българските журналисти Тони Николов и Ирина Недева за вестник „Култура“. Предположението му е партийната програма и партията, която я предлага, да се разглеждат като политически проект за управление на държавата, предложен за одобрение по време на избори с хоризонт до следващите 1-2 изборни периода. Като по този начин може да се обедини в едно компетентността и политическата сила. От експерти без политическа подкрепа зависи малко, а политици без компетентност са като автомобил без волан.

Преимуществата на такъв подход са ясната визия какви са обществените проблеми, които се идентифицират и как се предлага те да бъдат решени и в какви срокове. А ако партийната програма се състои от две части – партийна платформа с дългосрочните цели и принципи и предизборна програма за действие до следващите избори, може да се съчетае перспективността с конкретността. При неизпълнение или отклонение от изпълнението следва отрицателен вот на следващите избори.

Това разбиране се инспирира от еволюционната концепция за колективни решения, които влияят на всекидневния живот на индивидите. Наблюденията на поведението на социално-организирани групи като пчелен кошер или група висши примати показват, че всеки член на групата е свободен да вземе инициатива и посочи предпочитано от него ново място за търсене на храна, а останалите са свободни да „гласуват“, като се присъединят или не към инициатора. Инициаторът, събрал най-много последователи, определя крайната посока, а малцинството приема да следва мнозинството. Ако целта не е достигната, нов инициатор на нова посока ще предостави нова възможност за намиране на храна. Такива примери дава Джейсон Голдман в своя блог, посветен на еволюционния произход на мисленето в човека и животните.

Принципа на „проектното управление“ е заложен в платформите и уставните документи на Републиканската и Демократическата партия в САЩ. В своята платформа „2012 – Придвижване на Америка Напред“, Демократическата партия заявява, че платформата е „декларация как ние планираме да придвижим Америка напред през следващите 4 години и след тях“.

Изводът е, че партиите са ефективни инструменти, даващи възможност за формулиране на предложения за решения на проблеми от обществен интерес, както и като организации за кадровото осигуряване на изпълнението на тези решения. Самото решение на проблемите се реализира чрез институциите на държавната власт, като се задава целта и програмата за действие и се осигурява тяхното ръководство. Само че това качество на партиите съществува като възможност, а не следва закономерно от факта за наличие на партии и партийна дейност.

Което означава, че е в ръцете на самите граждани да се самоорганизират в партии, за да управляват своето благоденствие и сигурност. Както и, че е в техните ръце да останат пасивни и така да предоставят на други да решават обществените им дела, понякога не по
най-ефективния и полезен за тези пасивни граждани начин.

Advertisements

Коментирай

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Информация

This entry was posted on юни 11, 2013 by .

Навигация

%d bloggers like this: